Иконата в съвременния свят
Автор: Леонид Успенски
Подготвил: Йордан Иванов
В наше време да се вникне в същността на догмата за иконопочитанието означава да се разбере и осмисли самата икона не само като предмет на молитва и като църковна украса, а и да се разбере нейното послание, нейното съзвучие със съвременния човек, да се осмисли свидетелството за духовния опит, идващ и предаван от дълбините на Православието, непреходното значение на християнското откровение.
Има обаче една гледна точка, не само между инославните, но също и сред определени православни среди, която подвежда разбирането на иконата по лъжлив път дори и при най-добри намерения. Става дума за следното: Седмият вселенски събор, който формулира догмата за иконопочитанието, не определя характера на образа, който ще се почита, и в „богословието на защитниците на иконата не се съдържа догматизация на стила.” С други думи , Църквата не е вкарала в канона никакъв „стил” или род изкуство. За човека на съвременната модерна култура, който често няма ясно съзнание за Църквата, този възглед му става повод да счита и дори да твърди, че наред с каноничната икона , едва ли не свързана с определена епоха и култура, в Църквата може да има и други жанрове или художествени стилове, отразяващи други епохи.
За такова отношение до голяма степен съдейства съвременното изкуствознание. Науката е произнесла присъда: иконописта е плод на средновековието с неговия отживял мироглед и е свършила пред ХVІІ век. Тъй като средновековната култура е изчезнала, заедно с нея и иконата е отишла в миналото. Този възглед въпреки очевидностите преобладава в съвременната наука, която, както и науката на ХІХ век, вижда в иконата само определен етап (византийски, руски и т.н.) от развитието на културата. А ето и куриоз: някои считат новия мироглед за разрушител на отживялата страна, докато новото изкуство, продукт на новото разбиране за света, неясно защо се счита за органично развитие на старото, от което то като че произлиза по приемственост. Свободната от догми наука поставя иконата в общото течение на изкуството, закрепя нейното създаване към областта на културата и откъсва иконата от Църквата.
Първоначално изработеният от Църквата художествен език на иконата става достояние на всички християнски народи, независимо от национални, социални или културни граници, защото неговото единство е резултат не от общност на културите, а от обща вяра и мироглед. По време на Седмия вселенски събор художественият език на Църквата е бил същият, какъвто и по-късно макар още и недостатъчно изчистен и целенасочен. „Стилът” на иконата е общо достояние на целия християнски свят както на Изток, така и на Запад, в продължение на хиляда години. Друг „стил” няма. И целият път е само разгръщане и уточняване на неговия художествен език, или обратното – на спад и отстъпление. Този „стил” и неговата чистота се обуславят от Православието, от повече или по-малко пълното усвояване на откровението. Езикът естествено е подложен на промени, но промени вътре в „иконния” стил в протежение на две хилядолетия.
Копие на Чудотворната икона на Пресвета Богородица с Младенеца "Пантанаса", съхранявано във Ватопедския манастир, Света гора
Отчасти поради отношението към иконата като към наследство от миналото или като към една от възможните форми на църковното изкуство, за мнозинството от вярващите, духовенството и епископата не е имало „откриване” на иконата. От гледна точка на Църквата няма какво да се открива: иконите си стоят по църквите (повечето нарисувани, някои не) и хората се молят пред тях.
Всъщност къде е проблемът. Една от основните причини за нечувствителността към иконата като образ на откровението – откровение жизнено възприето, е също така дълбоката безчувственост и неразбиране и на Църквата. За мнозина тя е една от „културните ценности” (или духовна); тя е някакъв вид добавка към културата и трябва да оправдае съществуването си, като служи за стимул за художествена дейност, за създаване на социална справедливост и т.н.
За днешния образован човек осъзнаването на Църквата и на иконата следва един и същи път. Перифразирайки протойерей Александър Шмеман, може да кажем, че за да почувстваме в иконата нещо по-голямо от произведение на изкуството или предмет на лично благочестие, „необходимо е да видим и да почувстваме Църквата като още по-голямо от „общество от вярващи”. Дори и когато е привличан от иконата, вярващият понякога се колебае: той не е сигурен дали живописният образ, или каноничната икона е изразител на вярата му. Той вижда иконите по музеи и му се струва, че ако Църквата е украсена единствено с икони и нищо друго, тя е музей. Нещо повече, разликата между иконата и религиозната картина често се определя като разлика пак в „стила”, старо или ново, старообрядно или православно.
В допълнение към гледната точка, според която иконата е само един от възможните „стилове” на църковното изкуство, нека отбележим и друга, която е обоснование на първата. „Иконописта е израз на Православието с нравственото и догматическото му учение…откровение на живота в Христа и на тайните на божественото домостроителство за спасение на човеците.” Трудно е това да се каже по-вярно. Но по-нататък четем: „Реалистичното живописно течение в изкуството е словесното мляко за обикновените хора.” И по-нататък: ако иконописта „най-пълно и изчерпателно отразява Православието в цялата му възможна дълбина и обширност”, това означава, че „живописното реалистично направление” няма такива свойства, следователно то не е „откровение на живота в Христа” или поне го ощетява. „Защото ако един светец ( както той се изобразява от течението на „реализма”) наподобява вярващия човек във всичко, то в какво е тогава неговата сила? С какво той може да помогне на човека, дълбоко потънал в своите тревоги и тъги?” Авторът разбира разликата между съдържанието и значението на иконата и „живописния образ” много по-вярно, отколкото мнозина вярващи и духовници. Живописният образ е резултат на това свободно творчество, необвързано от догмите на Църквата, до което новаторите от ХVІІ век така усилено се домогваха. Ако във вероучебен план то не изразява православното учение за спасението, то в духовен план автономното от Църквата творчество на художника, основано на неговата представа за духовен живот – т.е. на неговото въображение, може да бъде разрушително. По този повод епископ Игнатий (Брянчанинов) казва:” Силата на въображението е особено развита в страстните хора. В тях тя действа в съответствие със собственото им настроение и всичко свято променя страстно. В това могат да ни убедят картини, на които са изобразени свети лица и събития от знаменити, но страстни художници. Тези художници са се опитали да си въобразят и да изобразят светостта и добродетелта във всичките им видове. Но проникнати от греха, те изобразяват греха и единствено греха изтънченото сладострастие се излъчва от образа, който гениалният художник е искал да изобрази непонятната му божествена любов и непорочност. От творбите на такива художници се възхищават страстните наблюдатели; но за хората, помазани от духа на Евангелието, тези гениални творби предизвикват тъга и отвращение, бидейки белязани от богохулство и сквернотата на греха.”
Въпросът тук не е само в личността на художника, а в това, че самото изкуство заимствано от римокатолицизма и чуждо на догматическите обосновки и духовния опит на Православието, прилага изразните си средства в област, където те са неприложими. Въвеждането на такова изкуство в Православието е следствие на духовния упадък, а не плод на промяна в учението. То си остава нанос, чуждо тяло без връзка с Преданието и с духовното наследство на историческата Църква. Това изкуство, продукт на разцърковената култура, не само не може да бъде оправдано от седмия вселенски събор, но въобще отпада от рамките на неговите определения; така предлагано под названието „духовно мляко”, то не може да се узакони съборно в Църквата наравно с иконата!
Художественото творчество на църквата дори до днес се възприема от изкуствоведите като „сковано от догмите на Църквата”, като подчинено на суров канон. Кози канон се разбира като сбор от външни правила, наложени от църковната йерархия, съборни предписания, наръчници и т. н., които поробват творчеството на художника и изискват от него пасивно подчинение на съществуващите образци. Накратко, свободното изобразително изкуство се противопоставя на „иконографията”, свързана с иконите. Обаче ако става дума за правила и предписания, по-скоро обратното е вярно: че доскоро именно в „реалистичното” изкуство има задължителни правила, които художникът е трябвало строго да спазва, които са му преподавани в школи и академии, на които живописта е трябвало да отговаря ( перспектива, анатомия, светлосянка, композиция и т.н.). куриозното е, че тази система от правила художниците ни най-малко не усещат като ограничения или подчинение, напротив, те се придържат към тези правила в „свободното” си творчество, чрез което се опитват да служат на Църквата. Хипнотизирани от Запада, напредничавите художници гледат на иконата като на спънка за творческата им свобода, дори като на гнет. Всъщност те се опитват да се освободят от Църквата и от догмите й, да се освободят от съборното й творчество. За независимия художник Църквата и нейният канон (да подчертаем – ненаписан), нейното понятие за свобода се превръща в иго, наложено му отвън. Творчеството става индивидуалистично и следователно отчуждено. И след като започнат да изобразяват отвъдното с категориите на видимото, съдържанието на каноничната икона започва да става неразбираемо; непонятен и чужд става и нейният символичен език и нейното творчество.
 Иисус Христос Пантократор (Вседържител).Икона от манастира Ставроникита, Света гора
И ето, на хаотичното новаторство на съвременните ни течения в изкуството с техния култ към историческата новост, в иконата противостоят традиционните форми на православното изкуство. На отчужденото творчество на независимия художник се противопоставя друг принцип та художественото изкуство, на индивидуалното се противопоставя съборното. В Църквата всичко се определя не от стила, а от канона: всяко творчество, за да бъде църковно, неизбежно включва канона. „Каноничното е църковно, а църковното е съборно”, казва свещ. П.Флоренски. В тази перспектива характерът на художествения език на църквата като израз на християнската вяра, се отделя от нормата, изработена, изработена от съборната мъдрост на църквата – иконописният канон в собствения смисъл на думата. В тази съборност личността на художника е се осъществява не в утвърждаване на своята индивидуалност, а във всеотдайност; и нейното висше проявление се състои тук в това, че тя сякаш потушава в себе си склонността към отчуждение, към обособяване.
Иконописният канон не е суров закон, нито вътрешно предписание или правило, той е вътрешна норма. Тази норма поставя човека пред необходимостта от съпричастие към това, което изобразяваното носи в себе си. Това съпричастие се осъществява в евхаристийния живот на Църквата. Тук единството на откровената истина се съчетава с многообразието на личния опит, който всеки има за тази истина. Коничната форма осигурява вярното предаване на истината, каквато и да е съпричастността към нея, дори ако това участие е формално. Тази норма следва както художникът-творец, така и занаятчията, както в миналото, така и днес. Затова каноничната икона е свидетелство за Православието, независимо то слабостите на някои носители на истината, измежду тях и самите православни. Защото канонът е, който предпазва иконата от несъвършенства. Обратно: независимо от дарованията на художниците, онази част от изкуството, която се е „освободила” от канона, никога не е достигнала до тази висота на художествено достойнство, а изцяло е престанала да бъде свидетелство на Православието.
От контакта на Православието с инославни в миналото най-уязвим се е оказал образът. Неразбирането и безразличието към съдържанието му отвеждат до това да бъдат изхвърлени от храмовете православните икони като „варварски”. Така нареченото реалистично течение, така да се каже „оправославено” чрез „полусъзнателния спомен за иконата”, въвежда „лъжесвидетелството” за Православието. Това лъжесвидетелство може единствено да утвърди невярващите в неверието им, а на вярващите да внушава изопачено разбиране за Православието, да разцърковява съзнанието им.
Явно или скрито, преднамерено или даже благочестиво, всяко иконоборство, в каквато и форма да се проявява, постига развъплъщение, подкопава домостроителството на Светия Дух в света, води до разрушаването на Църквата. Следователно, въпросът е за самото Православие. Борбата за образа Божи никога не е преставала; тя става все по-остра в днешно време, защото иконоборството се проявява не само в преднамерено унищожаване на икони и в тяхното отхвърляне от протестантските ереси. Посредством разнообразни икономически, социални, философски идеологии то се проявява в тенденцията да разруши Божия образ у човека. Ето пред този свят Православието е „призвано за свидетелство” – свидетелство за Истината, което то носи посредством своето богослужение и своята икона. Оттук и необходимостта да се осъзнае и изрази догматът за иконопочитанието в съответствие с нуждите на сегашния ни живот, с въпросите и търсенията на съвременния човек. Осъзнаването на образа като израз на нашата вяра е преди всичко осъзнаване на самото Православие, на даденото в Христа църковно единство.
Създадено на: 07/04/2008 - 18:39
Обновено на: 23/04/2008 - 09:13
Категория : 5. Вяра и живот
Страницата е посетена 5821 пъти
 Версия за печат
 Отпечатай
|
Site powered by GuppY v4.5.18 © 2004-2005 - CeCILL Free License 
Коментари:
92 членове
Нагоре