Бог е сътворил света и е поставил човека като венец на Своето творение. Сам Той е благословил да живеем в този свят и да бъдем Негови сътворци, надарил ни е със свободна воля – сами да избираме пътя на доброто или да живеем по прищевките на нашите сърца. Малцина от нас знаят, че животът на земята е подготовка за истинския живот във вечността и тук ние сме призвани да развием и изградим в себе си тази съвършена личност, която Бог е вложил в нас. Човек се ражда, расте и идва един момент, в който трябва да направи своя избор как да продължи – дали да създаде семейство, или да живее самостоятелно? Бог е промислил за пътя на всяка душа, Той влага избора и желанието в сърцето, остава само ние да откликнем на Божия повик и да преценим по кой начин да стане това. Общоприето е, когато човек навърши пълнолетие, да създаде семейство, да се труди, да се радва на потомство и т. н. Но винаги е имало хора, които са чувствали стремеж към по-друг, различен от общоприетия начин на живот – живот в усамотение, богоразмисъл и подвиг, скрито от света. Това пък е пътят на монаха - монах е гръцка дума и означава – усамотен. Онзи, който разгаря в себе си искрицата на любов към монашеството и всеотдайност към Бога, трябва добре да разбере и преживее думите от Евангелието: “Не вие Мене избрахте, а Аз вас избрах”. При всички случаи, които ще се явят в живота му, да помни, че монашеството не е професия, работа или нещо временно, което може да се промени, а е призвание, начин на живот, свързан с много трудности, изпитания и жертви; същевременно е и живот на подреденост (ред във всичко). В същото време трябва да осъзнаем, че пристъпвайки към Бога доброволно и давайки обещания (обети) за целомъдрие, нестяжание и послушание, трябва да отхвърлим своята воля и да я подчиним на волята на своя духовен отец, игумена и архиерея, на по-старшите братя в Христа. Постъпвайки в монастир, човек оставя пред портите му своите порядки и ред и приема, влизайки в светата обител (монастира), начин на живот, чужд на привичките и порядките в живота. Светът се управлява и живее по закони, правила и норми, но и животът в Христа си има своите правила и канони, в много случаи много по-строги от светските.
            Решавайки да служи Богу, човек трябва да се приготви за изкушения. Такива много се явяват. Бориш се със самия себе си, със своите чувства, желания, слабости, страсти. От една страна, сериозна пречка могат да бъдат семейството, родителите, също близките и преятелите, които по една или друга причина не са свикнали да чуват преди и сега за църква, за храм, особено за манастир, за монашество. Това е печалният резултат от липсата на вяра, която години наред не беше възпитавана у нашия народ.
За мирските хора монасите, облечени в черно одеяние, са мрачни хора, разочаровани от нещастна любов, негодни за реализация в света и т. н. Но това съвсем не е така. И в манастира си има не малко предизвикателства, изискващи дарби и способности от постъпващите и живеещите в тях. В много случаи Бог дава такива възможности и умения, ако живеем както трябва, разбира се, за които не сме и предполагали, че може да ги притежаваме в света.
            Не малко са и упреците, че в манастирите живеят лоши, неморални хора, и много други от този род. Трябва да подчертаем, че монашеството е духовният плод на народа и то е такова, какъвто е самият народ. Монашеството е и критерият за състоянието на една църква. Години наред светата ни църква беше в гонение, хулена, а нейните чеда и клир – обезличавани, унижавани, преследвани. Слава Богу, че все още има монаси с опит, от които трябва да тръгне новото възраждане. Без участието на интелигенцията не е възможно такова възраждане. Навремето и св. Иоан Златоуст, и св. Василий Велики са били деца на тогавашната интелигенция.
            Сега берем плодовете на безбожието. Повечето от светите обители са празни, няма необходимия брой свещенослужители, за да бъде удовлетворен духовният глад на църковния народ. Ето защо хората трябва да знаят, че постъпвайки в манастирите, техните деца не се погребват, а могат да послужат на своя народ. Нека обърнем погледа си назад във времето. Почти цялата наша история и култура са градени от монаси, живели и творили в манастири. Ако изведем от историята на България св. цар Борис, св. цар Петър, св. Кирил и Методий, светите техни ученици, св. патриарх Евтимия и в по-ново време св. Софроний Врачански и св. Паисий, дядо Климент Друмев, какво остава. Всички те са черноризци – монаси, а каква е ползата от техния труд, знаем.
            Ето защо, ставайки монах, един млад човек не е загубен за обществото и своя народ. В същото време животът в светата обител си има своя ред. Тръгваш от послушник – срокът на послушание е поне 3 години, в древност е бил и по-дълъг, но в днешните условия, при положение, че послушникът напредва, може да бъде и скъсен. Преминаваш през монашески постриг – момента на посвещаването ти на Бога – даваш гореспоменатите обети:
   1)за целомъдрие – безбрачен живот в чистота
 2)за нестежание – доброволна нищета, да не притежаваш нищо (да нямаш поне привързаност към материални излишъци и блага)
   3)послушание – да не проявяваш своеволие, а да подчиниш живота си на духовния си отец
            При пострига ти се дава ново име. Упражнямайки се в молитви, посещавайки манастирските богослужения сутрин и вечер, да привикнеш към основното в живота на всеки монах – молитвата. Тя е разговор с Бога, в молитва да Му изливаш своите нужди, болки, трепети. Всекидневно се трудиш според определеното ти послушание – дали ще бъде работа в кухнята, стопанския двор, или на полето - не е важно, важното е с какво настроение и съзнание вършиш своето задължение. Принципът на монашеския живот още от св. Антоний – молитва и труд – не се е променил и до днес.
            И така всеки ден, с труда си, подвизавайки се скрит от очите на света, да израснеш духовно и пожънеш накрая собственото си душевно спасение – това е целта.