Важно!
23 септември:
Зачатие на св. Йоан Предтеча и Кръстител. Св. мчца Ираида

24 септември:
✝ Първа Неделя след Неделя подир Въздвижение. Св. първомъченица и равноапостолна Текла. Преп. Коприй
За храма и енорията
Св. вмчк Димитър Солунски Духовно ръководство Айтоска енория Връзка с храма Документи На поклонение От Светия Синод
Православие
1. Молитви 2. Още 3. Постите 4. На прага на храма 5. Вяра и живот 6. Притчи
На поклонение - До Света Гора 2013 г.

Света гора – крепостта на християнството

(Пътепис за две пътувания до Зографския български манастир на Света гора Атон)

T2013_001.jpgКакво е да отидеш на света земя? Какво е да стъпиш на мястото, където е стъпала самата Пресвета Богородица? Какво е да усетиш православното християнство?

Мечтата на всеки християнин е да се поклони на Бог в светите земи и да живее макар и за няколко дни в тях. Целият живот на един християнин е един път на израстване във вярата, Христовия път, пътят на провиждането на божествените истини.

Моето вероучение започна у дома, когато баба ми "говееше" всяка сряда и петък, прекръстваше се сутрин след като се умие на чешмата, не казваше ни една лоша дума на никой и дори днес, когато е на легло не роптае. Научих се от близките си да виждам доброто и да правя добро, защото разбрах какво е то: да презреш собствения си интерес и изгода и да сториш дело на свой ближен без да търсиш изгода, т.е. да сториш "Христовото дело".

После плахо започнах да прелиствам книгите, събрали в себе си светоотеческата мъдрост; от телевизията гледах празничните богослужения и гласът на Горан Благоев, отец Наум, отец Ангел Ангелов ми обясняваха и разясняваха смисъла на православната молитва. До 26-та си година, когато приех свето кръщение по своя воля и искрено желание, аз бях ходил на богослужения, бях видял много църкви и бях по човешки запленен от красотата и мистиката на православието. Благодарение на моята възприемница на 15.08.2004 г. Успение Богородично аз произнесох светите слова на "Символ верую" заедно със сестра ми и тръгнах по нов път, наставляван от моя духовен отец Партений.

За Света гора бях чувал много и се сподобих още през 2005 година заедно с мои приятели да пътуваме из Гърция, където плавахме с корабчето около Атонския полуостров. Още тогава ме порази спокойствието и невиждано синия цвят на водата, облачето на върха на планината (символ на вечното присъствие на Пресветата Дева), видът на манастирите, кацнали по скалите сред чудна зеленина. И запяхме тогава спонтанно "Чистая Дево" – песнопение в чест на Света Богородица, без да се смущаваме от другите, защото ни беше хубаво. Без да се превъзнасям мога да кажа, че още тогава усетих мир и щастие не поради нещо, а ей така, заради момента, заради Бог.

Беше тогава Светлата Пасхална седмица и навсякъде се поздравявахме с "Христос анести!" (Христос воскресе!), усетих православната вяра по-близо и по-ясна. Но остана в мен желанието да стъпя на Света гора и да посетя нашия манастир там "Свети Георги Зограф"...

Трябваше да минат 8 години, да раста във вярата, да се боря по пътя, да се моля, да се лутам в живота си. Покани ме един приятел, който ходи редовно на Света гора и на 07.05.2013 г., когато бяха разцъфтели акациите, тръгнахме към Гърция. Маршрута беше възможно най-краткия и спокоен и до вечерта пристигнахме в Йерисо – градче на Халкидики, в което се нощува преди отпътуването с ферибота за Атон.

На сутринта с колата достигнахме до Урануполи – последното населено място "от света", откъдето се качихме на кораб за поклонници, който ни отведе до пристанището на нашия манастир. "Достойно есть" се казваше кораба сега се сещам, сякаш да ни напомня, че пътуваме към "жребия на Богородица".

T2013_002.jpg

Капакът на кораба се отвори и стъпихме на "светата земя атонска". Малко са думите да опиша красотата на това място: синьото на водата, чистотата на въздуха, ясното небе, свежата зеленина на горите и виещия се път към планината, където се намира нашия български манастир.

Зърнах го измежду кипарисите, стрелнали върхове към висинето, изтръпнах и занемях! През цялото си детство съм мечтал и съжалявал, че ние българите нямаме оцеляла крепост от нашето славно минало, а то ...

T2013_003.jpg

Имали сме, останала далече, скрита от света, запазена според завета на нейната Господарка:

"Божията благодат ще пребъде на това място и над пребиваващите тук с вяра и благоговение, и спазващи заповедите на Моя Син и Бог. Необходимите за живота им на земята блага те ще получават в изобилие и с малко труд, ще им се приготви живот небесен и няма да оскъднее милостта на Моя Син от това място до края на този век. Аз пък ще бъде застъпница за това място и Ходатайка за него пред Бога"
Защото всички славни царски крепости на нашето минало са рухнали и покрити със забравата на времето, а тази крепост е оцеляла! Оцеляла, защото има за Господарка Майка Божия и ангели – монасите.

T2013_004.jpg

Застанал пред портите на манастира аз се прекръстих и влязох... в безвремието. Посрещнаха ни братята монаси на Зографската света обител по стар обичай в архондарик (гостоприемница) и ни почерпиха с малко питие и сладко, настаниха ни по килиите. А навън сред гората пееха майските птици, повяваше мек хлад и тишината постепенно завладя манастира.
Слънцето падна на запад и се чу камбаната, зовяща ни на всенощното бдение за храмовия празник на манастира – денят на Свети Георги. Тръгнах към манастирската църква и някак отвътре дойдоха молитвите преди влизане в него, пристъпих плахо в сумрака на храма и притихнах... Аз бях в Света гора на църква и се молих за всички и за всичко спасително за душата и най-вече за великата Божия милост. Задето Той ме допусна да се поклоня на Неговата светиня, да целуната Светите мощи на Неговите светии, да чуя ангелското песнопение на Неговите земни ангели – монасите. Блещукаха свещите от истински восък, молеха се хората с истински пламък в очите и сърцата, гледаха на Изток, изобразяваха на себе си Кръста Христов.

T2013_005.jpg

T2013_006.jpg

Винаги са ме питали, откъде се намери място в главата ми за вярата и всичко, свързано с нейното правилно изповядване, молитви, особености на богослужението. В онзи момент в храма осъзнах, че има още много място, което да запълвам, още много път, който да извървя; още много молитви, които да изричам и най-вече още много смирение и любов в сърцето.

Когато запалиха всички полилеи със свещи и ги залюляха, когато митрополит Кирил (Вечна му памет!) застана в средата в пълно одеяние и започна да кади на Херувимската аз се просълзих... За нищо, а просто ей така от сърцето ми идваха сълзите от щастие. Че Бог ме допусна да се поклоня тук, че всички тук се молим искрено, осъзнавайки своята нищожност и същевременно своята ценност (защото един светогорски монах ми беше казал, че по молитвите на един само искрено вярващ Бог ще се спаси света). Онази искрица Дух Свети, която ни животвори в този момент усетих като огън, който стопли сърцето ми и пред очите ми започнаха като на каданс да преминават лицата на всички мои близки, роднини и приятели, които са ми сторили добро и на които дължа благодарение. Това благодарение го дадох на Бог с молитвата и Великото тайнство на Светата Евхаристия (Благодарение) – Литургията.

Гледах тъмните сенки на монасите и чувах гласовете им, но някак всички в храма станахме едно – народът Божий, малкото стадо, което се моли за всички и заради всичко. Когато целият ни народ спи, тук, на Света гора, монасите стават още в 3 часа след полунощ и се молят за нас. "Твоя от Твоих, Тебе приносяще от всех и за вся" ... разбрах същността на християнството, си помислих в този момент!

Съмна се сякаш синхронизирано според службата, излязохме с Фануиловата икона на Свети Георги за лития. Навън валеше онзи майски дъждец, който майка ми нарича "благодат" и който никой от всички в манастира не "обвини", че попречи на литията. "Така Бог е рекъл!" Следваше трапеза, която разбрах е продължение на богослужението, където всички заедно ядем земните блага, дарени ни свише за укрепване на телата ни, за което благодарихме. След края на службата следваха часове на отдих, посещение на манастирския магазин за сувенири. Купих подаръци за най-близките ми, но ми беше малко тъжно, че с нищо няма да успея да им споделя преживяното тук!

T2013_007.jpg

Засвири гайда... бяхме на пристанището долу и очаквахме кораба да ни отведе към „света”. Бяхме радостни, ведри, щастливи... няма да изпадам в прелест, но на онези камъни на пристана усетих благодатта на мира!

Мина едно лято оттогава... Загина митрополит Кирил, чиято десница целунах за благословение на Зограф. Пчелите дадоха мед, земята роди своите плодове, животните се умножиха и дойде времето на прибирането на реколтата, на зазимяването, на благодарението за даденото свише плодородие. Само онзи, който не е сял или отглеждал за прехрана не познава това усещане, че с човешки усилия и свише някак храната се преумножава, случва се ежегодното чудо на преумножаването – плодородието!

Отново получих покана да отидем за "зимния храмов празник" на Зографския манастир – 16. ноември. И тръгнах без да се замислям...

Същите пътища със същите дървета, но вече есенно обагрени и пак спокойни, но не в очакване на пищното лято, а някак спотаени в очакване на зимното "смиряване, стесняване". Небето се беше захлупило над нас и ръмеше мъгливия ноемврийски ден. В Йерисо вече валеше обилен дъжд и се настанихме в същия хотел на вечерна почивка и нашенска трапеза. Цяла вечер валеше и духаше, чудехме се дали ще има кораб за Атон.

Съмна се и се озовахме на Урануполи в очакване на кораб. Тръгна един пълен, отплава и втори, а в третия и нашата група успя да се качи. Макар да беше дъждовно и свъсено, отново водата беше тиха, този път синьо-зелена. Слизайки на пристана на манастира се натоварихме на камиончето като войници, всеки мокър и стиснал багажа си.

T2013_008.jpg

Там беше... Винаги се моля да е там тази велика Света обител и никога да не запустява! И когато забиха камбаните за бдението и когато се люшнаха полилеите (напомняйки ми за вселенския танц на планетите) времето отново изчезна. Сякаш от онази вечер на 08. май беше започнала вечерта на 15. ноември. Този път храмът беше много по-пълен (оказа се, че тази година гостите на този ден са били около 700, рекорден брой поклонници за манастира), но някак всички знаеха за какво са дошли.

T2013_009.jpg

Молехме се, припявахме на певците, суетяхме се около свещи и писане на имена, задрямвахме, целувахме Светите мощи, скланяхме глава за помазване и целуване на десница за благословение. На вид земни действия, суетни ще каже някой, но зад тях се крие едно неописуемо усещане и състояние:

"Тебе пеем, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи и молим Ти се, Боже наш!" най-краткото и най-велико славословие към Бог разбрах в този момент. Този път носех броеницата, дар от моя духовен отец, за молитвено дръзновение и постоянство и когато ме налягаше съня или не разбирах (не чувах молитвите на служащите) си казвах Иисусовата молитва: "Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния!", Господнята молитва "Отче наш" и молитвата към Пресвета Богородица – "Богородице Дево, радвай се!"

След бдението за празника на сутринта излязохме за литията. Беше ясно, тихо и слънчево време. Понесе народа "Свети Георги" към мястото, където е дошла иконата отсреща манастира, носена на гърба на магаре според преданието.

T2013_010.jpg

Останахме и за следващия ден, за да тръгнем към света. Беше събота вечер, възкресната служба щеше да започне в 3 след полунощ.

Събуди ме алармата на мобилния телефон и излязох от стаята. Навън беше лунна ноемврийска тиха нощ, в която чувах само стъпките си по доксата; всичко беше посребрено и тишината беше допълнена сякаш от камбанния звън. Да! Звъняха камбаните, призоваващи към храма, но всичко беше сякаш една тиха картина на място, където време не тече, където няма светски грижи, което назовават свято!

Влязох в храма, този път по-празен, тъй като повечето гости си бяха отишли. Монасите бяха започнали службата и се покланяха на иконите в храма като всеки заставаше по средата и се покланяше на четири страни към всички. Неделното богослужение, толкова познато за мен от последните 9 години беше пълно, "неокастрено", ясно, смирено и сякаш заедно с настъпването на деня:

- На шестопсалмието, когато се изобразява мрака на старозаветните времена навън беше онази част от нощта, точно преди зазоряване, когато е най-тъмно, защото и луната беше се скрила;

- На възгласа "Бог Господ и сеи яви, благословен идещият в име Господне!" погледнах прозорците и бяха сини, настъпваше зората;

- На Великото славословие "Слава на Тебе, който Си ни показал светлината!" – стана светло;

- На "Благословено царство", началото на Светата литургия – изгря слънцето.

T2013_011.jpg

Сякаш цялото богослужение беше част от естествения земен цикъл на денонощието. Осъзнах силата на вековните молитви и усилия на светите отци, които са създали православното богослужение, то е богооткровение.

Цялата моя радост и молитви бяха и за братята монаси. Тези "православни рицари", както ми дойде на ума, са достойни за уважение и почит, заради делото им. Това "мало стадо" държи манастира жив; те се молят за всички нас докато спим; те работят тихо и упорито щото да не угасва пламъка на кандилото на вярата в нас; на тях Бог е дал силата и милостта си да ни просвещават и да пазят чистотата на нашата вяра! Няма да говоря повече за зографските монаси, за да не всявам суета и изкушения, а само ще кажа молитвата ми за тях, с която искрено благодарях Богу за всичко:

"Боже запази ги, дай им сила и смирение, молитвени подвизи и спасение на душите им! Пресвета Богородице, опази ангелите на твоя жребий на земята!"

Когато си тръгнахме дълго гледах отдалечаващия се силует на планината Атон, които се вижда почти през цяла Северна Гърция, докато се скрие, когато завихме за България. Митрополит Натанаил се бе споминал на рождения си ден 16 Ноември, празника на обичания от него Зографски манастир и започнаха вълненията...

Нека се преумножава вярата в нашите сърца, нека преодоляваме с лекота смутните времена на "неверния свят", нека бъдем Христови и не се отчайваме от нищо земно, а само от липсата на покаяние за греховете ни!

Защото някъде там, в Светата гора Атонска, има Свети обители, в които всеки ден се отправят молитви Богу за всички и заради всичко; там молитвата не е спирала вече повече от 1000 години и, дай, Боже, никога не спира и при Второто Ти пришествие застанем от страната на спасяваните, не поради нас, а поради Твоята Велика Милост!

03 Декември 2013 г.
(Св. прор. Софония. Св. свщмчк Теодор, архиеп. Александрийски)


Създадено на: 05/12/2013 - 20:28
Обновено на: 07/12/2013 - 10:19
Категория : На поклонение
Страницата е посетена 2026 пъти


Версия за печат Версия за печат     Отпечатай Отпечатай

react.gifКоментари:


Всe още няма коментари.
Добавете първи коментар!


Православни връзки
Препоръчваме
Енорийски вестник

Брой единадесети от десетата година

на в-к "Православни вести" излезе на Успение Богородично (15 август 2017 г.). Копие от вестника може да изтеглите от ТУК

broi121.png

Регистрация

 Брой на членовете 42 членове


Изпрати съобщение.
в момента онлайн:


няма посетители
Календар

Уебмастер
Напиши на Александър Звезданов  Обратна връзка
Добавикъм предпочитани  Предпочитани
Препоръчай на приятел  Препоръчай!
Мобилна версия   Мобилна версия
Посещения

 451615  общо

 1  в момента

^ Нагоре ^

© Църковно настоятелство при храм "Св вмчк Димитрий Солунски" - гр. Айтос, 2007 - 2017 г
GuppY - http://www.freeguppy.org/    Site powered by GuppY v4.5.18 © 2004-2005 - CeCILL Free License   GuppY - http://www.freeguppy.org/

Страницата е генерирана за 0.07 секунда